Преди години нелепо загинаха хората, които най-много обичах – съпруга си и нашето дете. Те си отидоха, а аз, останала без тях, се изгубих в този свят. Моят път беше до гробищата и обратно… в спомените. Освен смъртта нищо друго реално нямаше в живота ми – времето минаваше, болката ми не утихваше. Не исках друг човек до себе си, изобщо не мислех за други деца.
Имах всичко и в миг останах сама. Ужасявах се, че всичко може да се повтори. Събирах сили единствено да ходя на работа и 2-3 пъти в седмицата на тренировки във фитнеса, за да се доведа до пълно изтощение и после да заспя. Бях свикнала в повечето дни да съм сама на гробищата. Все едно отивах на среща и липсата на други хора ме успокояваше.
По едно време обаче започнах да заварвам там едно младо момиче, слабо, крехко, превито на две. Сякаш всичката мъка на този свят се беше стоварила върху него. Седеше на мократа земя или на камъка до гроба, не плачеше, не говореше, не помръдваше. Накрая оставяше цветята, които стискаше в ръка, и си тръгваше. Като го гледах, се питах: „Какво прави това дете тук? То какво е видяло от живота?“
В един момент усетих, че очаквам да я видя всеки път когато отивам при своите близки. Тя си седеше все така тъжна и сама, от време на време изтриваше сълзите от очите си, после си отиваше с наведена глава. Веднъж се поддадох на любопитството си, изчаках да си тръгне и приближих гроба. Видях три снимки, прочетох трите имена и си представих какво е преживяло момичето. Не знаех каква беда е сполетяла семейството й, но разбирах тя, милата, през какъв ад е преминала. Няма да забравя как я заварих в един дъждовен есенен ден. Валеше тихо и напоително, като че ли всяка капка стигаше до костите.
Тя пак беше там, на гроба и като че ли нищо не забелязваше – нито дъжда, нито студа, нито пустотата наоколо. Не се стърпях, застанах отстрани и не откъснах очи от нея. Усети ме, погледът й мина през мен и отново се върна върху снимките на паметника.
Докато гледах нея, имах странното чувство, че виждам себе си. Тъгата нахлу в мен и беше на път да ме задуши. В това време момичето стана, погали мокрия камък и тръгна. Когато ме доближи, казах „Здравей!“. Кимна, спря се и докато се чудех как да завържа разговор, тя ме отърва от неловкото мълчание: „Оставете… Нищо не може да се направи и нищо не може да се върне. Те са мъртви.“ Само добавих: „И моите любими хора също…“ После научих името й – Мария, подадох й ръка и добавих: „Аз съм Дора.“ Тръгнах с нея уж да поговорим, но през цялото време и двете мълчахме. Исках да й кажа нещо мило, преди да се разделим, но гърлото ми беше пресъхнало и в главата ми нямаше и дума за успокоение.
Без да се уговаряме обаче, с Мария се срещахме на онова ужасно място почти всеки ден. Постепенно се сближихме. Тя се отпусна, разказа ми кошмарната смърт на родителите и брат си, че дори не е могла да се прости с тях, защото ги докарали от чужбина в затворени ковчези. В началото след трагедията роднини се навъртали около нея, но после всеки си тръгнал по пътя. Живееше сама в семейното жилище – бедно, направо оскъдно, само с пенсията, която получаваше като сирак. Веднъж я поканих да ми дойде на гости, а скоро след това й предложих направо да се пренесе при мен. Така и така бях сама, празните стаи ме потискаха, не канех никого и не исках да се виждам с когото и да било. Посъветвах я да даде апартамента под наем и с парите да си помага – беше в ХІІ клас, искаше да продължи да учи, можеше да отиде и на бал, макар че изобщо не споменаваше за това. Отначало се дръпна, поиска да помисли, трябвало й време… Приех Мария като своя дъщеря, когато реши да живее при мен. Вечер не заспива, без да ме целуне, а от тази нейна обич сърцето ми се свива. Знам, че няма да преживея кошмара да загубя и нея. От друга страна си казвам, че никой на никого не обещава да е жив дори до утре. Значи трябва да сме пълни глупаци да пропиляваме времето, което Бог ни е дал. Може да виним съдбата колкото искаме, но сме длъжни да обичаме живота и да правим добро. Иначе наистина нямаме работа на тази земя.
